На 11 май, на хълма над Велико Търново, където някога са се извисявали над 40 манастира, прозвуча спомен, молитва и завет. Събрали се по повод 650 години от възкачването на свети патриарх Евтимий, хора от различни краища на България дойдоха не просто да почетат, а да се свържат — с корен, със слово, с дух.

Сред песни, приветствия, рецитали и думи от сърце, се открои вдъхновено изказване, в което миналото и бъдещето се срещнаха:

"Преди 850 години те имаха писменост, календар и бяха изградили най-справедливата държава в света. Строяха градове от бял камък, крепости с охрана по пътищата. Изповядваха една вяра в слънчевото божество създало всичко живо. Подчиняваха се на един закон - закона на честа. Владетеля бе мъдрец и посветен в тайното знание. Хората работеха за общото благо. Всеки роб стъпил на земята им ставаше свободен човек и другите народи доброволно се присъединяваха към тях и приемаха името. Зовяха се българи."

Мястото оживя – не само чрез думи, а чрез усещането, че всеки, който стъпи с уважение, също е част от историята.

Особено силно прозвуча стихотворение с неизвестен автор, рецитирано като завет и вдъхновение. До момента няма открит публикуван източник, поради което го отбелязваме като анонимен/неофициален текст, чут на събитието:

Стихотворение (неофициален източник, чуто на събора)

Там, дето Пирин, Рила и Родопи
в защита на земята се изправят
и върховете им достигат Бога
с молитвите, които му отправяме.

Където Веригава няма край
и стъпва във вълните на морето,
а то се плиска в този земен рай,
обагряйки с изгреви небето.

Където в мир народ трудолюбив
на свой и чужд безкористно помага.
Сърцето му поддържа огън жив,
душата е искрена и блага,

долавя бързо подлост и лъжи,
изтънченото зло разпръсква,
а думата му винаги тежи,
защото е закърмен с чест и съвест.

Пак там, където Бог за вечността
е пръснал семената на доброто,
където пеят още песента Орфеева
и вие кръг хорото.

Мъже танцуват в ледени води,
а пък жените ходят по жарава,
и с всеки удар гордият им дух
укрепва, а не се предава.

Където всеки враг обърнал в бяг,
народ корав възкръсва и пребъдва.
Свещена моя българска земя,
в света, обгърнат в мрак, над теб разсъмва.