На 15 септември училищните дворове отново се изпълват с цветя, детски гласове и онова особено вълнение, което поколения българи свързват с първия учебен ден. За най-малките това е първа среща с един нов свят. За по-големите – продължение на пътя. За родителите – надежда. За учителите – отговорност, която трудно може да бъде измерена само с часове, учебни планове и административни отчети.

Но празникът е и подходящ момент да зададем по-трудните въпроси. Какво всъщност очакваме от училището? Достатъчно ли е детето да получи диплома, или образованието трябва да го научи да мисли, да различава истина от внушение, да носи отговорност, да общува и да създава? И ако никога досега човечеството не е разполагало с толкова лесен достъп до информация, защо толкова често говорим за спад на базовите умения?

Образованието не е услуга, а обществена отговорност

Училището не може да бъде разглеждано като място, в което родителят „предава“ детето, а държавата е длъжна да върне готов и успешен млад човек. Образованието е общо усилие. Учителят има огромна роля, но тя не отменя ролята на семейството; програмата има значение, но не може да замести личния пример; технологиите могат да помагат, но не могат да заместят човешката връзка.

Една здрава образователна система трябва да предава знания, но и навици: постоянство, любопитство, уважение към труда, способност да се води спор с аргументи, умение да се понесе неуспех и да се започне отново. Без тези качества и най-модерният учебник остава просто добре оформена хартия, а най-скъпият таблет – екран.

Числата, които не бива да приемаме за нормални

Данните от PISA 2022 са сериозен сигнал. В България 54% от 15-годишните са под базовото ниво по математика, 53% – по четене, а 48% – по природни науки. Това не означава, че тези деца „не могат да четат“ в буквалния смисъл. Означава, че огромна част от тях изпитват затруднения да използват прочетеното и наученото в задачи от реалния живот – именно онова, което обичайно наричаме функционална грамотност.

Още по-тревожно е, че според OECD резултатите на България през 2022 г. са сред най-ниските, наблюдавани за страната в трите основни области, а спадът започва преди пандемията. Следователно би било твърде удобно да обясним всичко само с дистанционното обучение или с един конкретен министър, учебник или реформа. Проблемът е по-дълбок и изисква честен разговор за целите на системата.

Когато повече от половината ученици не достигат базово ниво по четене или математика, въпросът вече не е само педагогически. Той е икономически, културен и в крайна сметка национален. Общество, което трудно разбира текст, число, причинно-следствена връзка или аргумент, става по-лесно манипулируемо и по-трудно способно да създава висока добавена стойност.

Преди 1989 г. – какво си струва да помним и какво да не идеализираме

Разговорът за образованието неизбежно връща мнозина към годините преди 1989 г. Сравненията трябва да бъдат правени внимателно: тогава няма PISA, обществената среда е различна, достъпът до информация е ограничен, а образованието е подчинено и на идеологически цели, които не бива да бъдат романтизирани.

И все пак не е разумно да отхвърляме онова, което е работело. България изгражда силни традиции в математиката, природните науки и олимпиадното движение. Страната участва в Международната олимпиада по математика още от 1959 г., а български ученици натрупват през десетилетията впечатляващ брой отличия. Съществува и по-ясно обществено убеждение, че образованието е ценност и че учителят има авторитет, който върви с висока отговорност.

Не става дума да възстановяваме училището от 70-те или 80-те години. Светът вече е друг. По-смисленият въпрос е дали в стремежа си непрекъснато да „модернизираме“ не сме изхвърлили заедно с остарялото и някои основни принципи – системност, дисциплина, последователност, високи очаквания и уважение към знанието.

Технологиите – огромна възможност, но не и заместител на живота

Днешният ученик носи в джоба си достъп до повече информация, отколкото са притежавали цели библиотеки. Изкуственият интелект може да обяснява трудни понятия, да помага при изучаването на езици, да създава индивидуални упражнения и да отваря достъп до знания, които допреди две десетилетия са били недостижими за голяма част от хората. Това е възможност, от която училището не трябва да бяга.

Но същият екран може да се превърне и в среда, която постоянно разсейва. PISA 2022 отчита, че 46% от българските ученици казват, че се разсейват от използването на дигитални устройства в повечето или във всички часове по математика. Технологията сама по себе си не възпитава способност за концентрация – понякога прави точно обратното.

В публичния език понякога се използва изразът „дигитален аутизъм“, за да се опише крайното отдръпване от реално общуване за сметка на екраните. Терминът не е медицинска диагноза и не бива да се смесва с аутизма като невроразвитийно състояние. Но явлението, което хората се опитват да назоват с него – социална изолация, загуба на концентрация, бедно живо общуване и прекомерно потапяне във виртуалната среда – заслужава сериозно внимание.

Детето има нужда не само от информация, а от действителност: от движение, игра, разговор лице в лице, скука, от която се ражда въображение, от спор, приятелство, природа, книги, музика, спорт и работа с ръце. Ако образованието се дигитализира, без да пази тези пространства, рискуваме да създадем поколение, което знае как да намери отговор за секунди, но все по-трудно формулира собствен въпрос.

Защо при повече информация не получаваме автоматично повече знание?

Това може би е големият парадокс на нашето време. Информацията е почти безплатна, но вниманието става все по-скъпо. Имаме търсачки, видеолекции, електронни библиотеки и изкуствен интелект, но инструментът не отменя необходимостта човек да изгради вътрешна структура на знанието. Без нея информацията е поток, който минава през съзнанието, без да се превърне в разбиране.

Може би затова трябва да престанем да измерваме модерността на училището по броя екрани в класната стая. Истински модерно е училището, което подготвя детето за света, в който ще живее – а това означава едновременно технологична грамотност и способност да остане човек сред технологиите.

Няколко неудобни въпроса за първия учебен ден

• Защо след десетилетия реформи толкова голям дял от учениците остават под базовите нива на функционална грамотност?

• Защо административната отчетност често расте по-бързо от времето за истинска работа между учител и ученик?

• Защо обществото очаква училището да реши почти всеки проблем, но едновременно с това отслабва авторитета на учителя?

• Защо говорим толкова много за права, а толкова малко за отговорност, усилие и последствия?

• Как да използваме изкуствения интелект и дигиталните инструменти така, че да усилват мисленето, вместо да го заместват?

• И най-важното: какъв човек искаме да излезе от училище след дванадесет години?

Първият звънец трябва да бъде и сигнал за събуждане

Първият учебен ден е красив ритуал. Но уважението към образованието не се измерва с цветята на 15 септември. То се измерва с онова, което правим на 16 септември и през всички останали дни – в класната стая, у дома, в институциите и в публичния разговор.

Българското образование не се нуждае нито от сляпа носталгия, нито от сляпо преклонение пред всяка нова технология. Нуждае се от памет и смелост: памет за онова, което сме умеели да правим добре, и смелост да признаем онова, което днес не работи.

Защото образованието не е просто подготовка за професия. То е начинът, по който едно общество предава себе си на следващото поколение. И ако не сме доволни от посоката, в която върви обществото, училището е едно от първите места, на които трябва да потърсим не виновник, а отговорност.

Източници и бележки

• OECD, PISA 2022 Results – Country Note: Bulgaria. Данни за постиженията по математика, четене и природни науки и за разсейването от дигитални устройства.

• OECD, Education and Skills in Bulgaria (2025). Анализ на качеството, резултатите и предизвикателствата пред българското образование.

• International Mathematical Olympiad – официална статистика за участието и отличията на България от 1959 г. насам.

• Бележка: изразът „дигитален аутизъм“ се използва в публицистичен смисъл и не представлява медицинска диагноза.

Снимка: НМО / Ученици от III e клас, VIII ОУ „Св. Св. Кирил и Методий” Габрово, първи учебен ден - 15 септември 1980 г.