Между старите политически зависимости, новите формации и възможността за действителна промяна

Президентските избори приключиха с убедителна победа за Илияна Йотова и Кирил Вълчев. При окончателно обработени протоколи кандидатпрезидентската двойка получава 57,566% от гласовете срещу 39,483% за Андрей Гюров и Георги Кандев. Така Йотова, която пое президентския пост след оставката на Румен Радев през януари, получава и пряк изборен мандат.

Резултатът изглежда категоричен. Но зад него се очертават няколко въпроса, които са по-важни от самата изборна победа: какво представлява новата политическа конфигурация около Радев, доколко тя е способна да промени досегашния модел и защо толкова различни политически фигури се обединиха около кандидатурата на Гюров?

Тези въпроси заслужават внимание, защото България вече не е просто изправена пред поредната смяна на управляващите. Тя е изправена пред изпитание дали политическата система може да произведе нещо различно от поредното преразпределение на влияние.

Необичайното обединение около Андрей Гюров

Един от най-показателните моменти в кампанията настъпи в последните дни преди балотажа.

На 30 октомври беше разпространена декларация под надслов „Призив за единство и мобилизация на вота“, подкрепена от Бойко Борисов, Иван Костов, Николай Денков и Росен Плевнелиев. Към тях се присъединиха кметът на София Васил Терзиев, редица бивши министри, дипломати, общественици и висши офицери от резерва и запаса.

Още по-рано официална подкрепа за Гюров и Кандев заявиха „Да, България“, ДСБ и „Продължаваме промяната“.

Това е политическа конфигурация, която трудно може да бъде пренебрегната. В нея се срещат представители на различни управления, политически поколения и формации, които през годините са имали не само различия, но и сериозни конфликти помежду си.

Самата декларация поставя акцент върху руската заплаха, националната сигурност, участието на България в общата отбрана на ЕС и НАТО и необходимостта от противотежест на политиката на Румен Радев.

Възможно е това обединение да е резултат от искрена тревога за геополитическата посока на страната. Възможно е да става дума и за защита на политическия и институционалния модел, изграден през последните десетилетия. Не е изключено двете мотивации да съществуват едновременно.

Но тук възниква един съществен въпрос: защо фигури, които дълги години са били част от управлението на страната и носят своята отговорност за състоянието ѝ, се появяват отново като обединен политически авторитет, призоваващ обществото да защити досегашната посока?

Не е достатъчно да се позовем на биографиите им или на техните политически декларации. Необходимо е да сравним заявените принципи с резултатите от управлението им.

Политическата легитимност не се наследява от заеманите постове. Тя трябва да се доказва.

Украйна и геополитическата разделителна линия

Важна част от противопоставянето между двата кандидата беше свързана с войната в Украйна и мястото на България в европейската система за сигурност.

Гюров, който преди това беше служебен министър-председател, зае по-категорична позиция в подкрепа на сътрудничеството с Украйна и общата отбранителна политика на ЕС и НАТО. По време на неговото служебно управление беше подписано и споразумение за сътрудничество в областта на сигурността с Киев.

От другата страна Йотова и Радев защитават подход, поставящ по-силен акцент върху дипломацията и политическото уреждане на конфликта. Йотова заявява, че България не може да бъде пасивна към международните процеси, но подчертава, че решения за участие във военни или мироопазващи сили изискват санкцията на Народното събрание.

Тук е важно да направим едно разграничение. Подкрепата за Украйна, членството в НАТО и участието в общата европейска отбрана не са автоматично равнозначни на въвличане на България във войната. Също така призивът за дипломация не трябва да означава пренебрегване на рисковете за националната сигурност.

Избирателят има право да знае какви конкретни ангажименти поема всяка политическа сила, какви са техните финансови и отбранителни последици и докъде се простират границите на допустимото.

Особено показателно е, че геополитическата тема се превърна в обединяващ фактор за политически фигури с толкова различен управленски опит. Това само по себе си не доказва скрити договорености, но поставя въпроса дали зад публичните политически противопоставяния не съществуват устойчиви общи интереси.

Нова политическа формация или нова опаковка на старите зависимости?

Победата на „Прогресивна България“ на парламентарните избори през април 2026 г. даде на Румен Радев изключително силна позиция. Формацията спечели 44,594% от гласовете и 131 депутатски места в Народното събрание.

Това е достатъчно за самостоятелно парламентарно мнозинство, но не и за мнозинство от две трети, необходимо за някои решения с по-висок конституционен праг.

Още при формирането на листите обаче се появиха въпроси за характера на новия политически проект.

В тях влязоха бивши кадри на БСП, представители на АБВ, ВМРО, АПС и ИТН, хора от президентската администрация и от служебните правителства на Радев. Сред тях има и фигури с предишен парламентарен опит, както и хора, преминали през различни политически формации.

Това не означава, че всички кандидати са част от стария партиен апарат. Във формацията има и нови лица, специалисти и хора с професионални постижения извън политиката.

Но фактът, че значителна част от политическия кадрови ресурс идва от вече съществуващи партийни и административни структури, поставя основателен въпрос: доколко става дума за нов политически модел и доколко за събиране на кадри от стария модел под ново име?

Смяната на политическата принадлежност не е равнозначна на промяна на политическото поведение.

Истинският тест няма да бъде броят на новите лица в парламента, а дали те ще действат независимо, дали ще могат да поставят обществения интерес над партийната дисциплина и дали ще бъдат готови да се противопоставят на решения, които противоречат на заявените принципи на формацията.

Именно тук ще стане ясно дали „Прогресивна България“ е реален опит за политическо обновление или по-скоро успешна консолидация на съществуващи мрежи за влияние.

Съществува ли политическа машина, която трудно допуска промяна?

Българската политическа история през последните десетилетия показва повтарящ се модел.

Появяват се нови политически проекти, които обещават промяна. Част от тях получават значителна обществена подкрепа, но след време се оказват въвлечени в същите зависимости, компромиси и механизми, които първоначално са обещавали да преодолеят.

Други не успяват да се утвърдят изобщо.

Това поражда хипотезата за съществуването на устойчива система от политически, икономически, административни и медийни зависимости, която надживява отделните правителства и политически формации.

Не е необходимо да приемаме съществуването на единен център, който управлява всички процеси, за да разберем как подобна система може да функционира. Достатъчно е да има преплетени интереси, зависими назначения, икономически стимули, контрол върху достъпа до публичност и механизми за взаимно запазване на влияние.

Проблемите с медийната независимост и концентрацията на собствеността в България не са само обществено впечатление. Те са предмет на оценки в докладите на Европейската комисия, международни организации за защита на журналистиката и наблюдатели на медийния плурализъм.

Това не доказва, че медиите действат като единна политическа машина или че всички институции са подчинени на общ център. Но показва, че съществуват реални структурни предпоставки за политическо влияние върху информационната среда.

Когато определени политически позиции получават непропорционално голяма публичност, когато едни въпроси системно се поставят в центъра на общественото внимание, а други остават в периферията, се създават условия за формиране на обществените нагласи не само чрез аргументи, но и чрез подбор на информацията.

Така политическата конкуренция може постепенно да се превърне в конкуренция между различни групи, разполагащи с неравностойни възможности за влияние.

Опасността е, че гражданите могат да останат с усещането, че избират между напълно различни алтернативи, докато в действителност голяма част от механизмите за упражняване на власт остават непроменени.

Възможен ли е действителен обрат?

Победата на Йотова и парламентарното мнозинство на Радев поставят България в нова политическа конфигурация.

От една страна, концентрацията на власт създава възможност за последователни действия и преодоляване на политическата нестабилност. Управляващото мнозинство разполага с ресурс да реализира заявените си намерения, без постоянно да търси подкрепа от несъвместими партньори.

От друга страна, същата концентрация създава риск от отслабване на институционалните противотежести.

Има и още един проблем: ако новата формация разчита в значителна степен на хора и структури от предишни политически конфигурации, доколко тя ще бъде способна да прекъсне старите зависимости?

Действителната промяна не може да бъде измерена само с нови лица, нови лозунги или различна международна реторика.

Тя трябва да се прояви в конкретни резултати:

- Прозрачно управление на публичните средства и обществените поръчки.
- Реална независимост на контролните и регулаторните институции.
- Последователна борба с корупцията, включително когато засяга хора от собствените политически редици.
- Прозрачност при назначенията и прекратяване на практиката държавните позиции да се използват като партийна собственост.
- Гаранции за свободата на медиите и равнопоставен достъп до публичност.
- Политика, ориентирана към икономическото развитие, производството и повишаването на жизнения стандарт, а не само към разпределението на ресурси.

Това са критерии, по които всяко управление може да бъде оценявано независимо от политическата му ориентация.

Не трябва да забравяме и че президентската институция има свои конституционни ограничения. Йотова ще разполага с пряк изборен мандат, но основната законодателна и изпълнителна власт се намира в Народното събрание и Министерския съвет. Следователно действителната посока на страната ще зависи преди всичко от решенията на управляващото мнозинство и от способността на останалите институции да изпълняват независимите си функции.

Какво трябва да наблюдаваме оттук нататък?

Един от най-големите проблеми на българския политически живот е, че обществените очаквания често се концентрират върху отделни личности, вместо върху механизмите, чрез които те упражняват власт.

Така новият политически лидер получава кредит на доверие, преди да е доказал способността си да промени системата. След това разочарованието се превръща в търсене на следващия спасител, а структурните проблеми остават.

Този път има възможност да подходим по-различно.

Необходимо е да следим не само какво обещава „Прогресивна България“, а и кои хора назначава, какви решения взема, кои интереси защитава и дали допуска реален контрол върху собствената си дейност.

Същото трябва да важи и за останалите политически сили. Подкрепата на фигури от предишни управления за даден кандидат не може да бъде разглеждана само като доказателство за неговите качества. Тя трябва да бъде съпоставена с управленската история на подкрепящите го и с конкретните им мотиви.

Възможен ли е обрат? Да. Но той няма да се случи само защото едни политически лица са заменили други.

Истинският обрат ще настъпи тогава, когато се променят правилата, зависимостите и стимулите, които определят поведението на политическата система.

Победата на Йотова е ясен избор на мнозинството от гласувалите на втория тур. Но тя не е окончателен отговор на въпроса накъде ще поеме България.

А подкрепата за Гюров от толкова разнородни представители на досегашния политически елит е повод да се замислим не само за това кой спечели и кой загуби изборите, а и за това какви интереси и представи за бъдещето стоят зад подобни политически обединения.

Защото най-важният въпрос не е кой ще управлява следващите години, а дали след тях България ще бъде по-независима от политическите зависимости, по-справедлива и по-способна да създава благосъстояние за собствените си граждани.